Пролетта на 2006 г.: тъкмо майка ми ме беше взела от детската градина и се разхождахме, когато ѝ се обадиха и я извикаха спешно вкъщи. Оказа се, че дядо (бащата на майка ми) е зле.
Спомням си, че цялото семейство се беше събрало в апартамента ни. Не разбирах какво става и защо толкова неочаквано всички се скупчиха вкъщи...
Стоях отстрани и гледах как мама държеше дядо ми и го хранеше. Нищо ново и необичайно. Но внезапно той издъхна в ръцете на майка ми. Това промени много неща.
Майка ми се разболя от стреса и стана различна – много агресивна. Наложи се да прекара известно време в психиатрия. Бях преди началото на първи клас, когато я изписаха и тя се прибра вкъщи.
За жалост нищо не се беше променило в нейното поведение. Даже нещата станаха още по-зле. Месеци наред майка ми посягаше на мен и баба ми и стигаше до всякакъв вид бой и наказания към мен, без да има причина.
Започнах училище, но и там нещата вървяха не вървяха добре. Нямах си никого, към когото да се обърна за помощ.
Спомням си, че беше месец март, когато в един от часовете изненадващо ме извикаха в дирекцията. Страхувах се. Директорката ме запозна със социалния работник на ОЗД “Слатина”. Не разбирах какво точно се случва...сякаш от дирекцията изведнъж се озовах в Дом за деца...
Не зная дали бях щастлива, че се измъкнах от тормоза на майка ми или тъгувах за нея. Не я виждах често. Чувствах се, все едно ме е забравила.
След около година ме преместиха в ЦНСТ към „Агапедия България“, където живях 11 години.
Мога да кажа, че това засега е най-добрият период в живота ми. Да, всяко дете преминава през трудни моменти, но тук, в „Агапедия”, аз срещнах опора, подкрепа, любов, загриженост и то толкова, колкото не бях получавала от моите кръвни роднини.
Аз съм това, което съм, благодарение на тях!